Мъничка и тиха,
лека и пареща,
искрена и солена
по бузата ми сълза се търкулна
и остави очите ми празни,
безцелни и мрачни,
за да се удави върху устните ми...
Уморени от очакване
минутите едва, едва
отминават и повярвай ми,
отминавайки, всяка минута взема със себе си част от мойта душа
и я носи към необратимото,
далечното, непоправимото...
Минута след минута,
късче по късче,
до кога?
...
А на устните още пари
мъничка, солена сълза,
оставила очите ми празни
и безцелно вперени в глуха тъмнина.