Нима аз не искам отново да ти вярвам,
нима аз не искам отново с усмивка да посрещам деня?
Нима аз не искам отново да съм сляпа
и единствената светлина в очите ми да бъде блясъка на любовта?
Нима мен съмнението не ме убива
и на лицето вместо усмивка не чертае страх?
Нима аз не копнея по онова, което имахме,
в което вярвахме... във "НАС"?
О, аз сама ще се проклинам
и ще съжалявам до последния си дъх,
че не записах болките в колонката на миналото,
а днес само те в очите ми трептят.
И в кошмари нощите превръщат се
дори когато ги споделям с теб.
Целуваш ме, прегръщаш ме, усмихваш се -
престорено на огън, кубче лед...
Нима аз не искам отново да ти вярвам,
нима
да те обичам бих се отказала,
ако твоята обича не беше лъжа?
Нима аз трябва до теб да остана?
Нима ще можем да го понесем?
Свали си маската, свърши театъра,
аз отдавна с тебе сама съм, 
но тръгна ли, може би и ти със другите ще бъдеш САМ...